Джей Кътлър: Пътят до “Мистър Олимпия” (подготовка за битката) мина през 4 тренировъчни фази, всяка от които дълга 6-7 седмици. Първата бе от средата на декември до средата на февруари, след двумесечна почивка след „Мистър Олимпия 2009″. Във фаза 2 – от средата на февруари до края на март, тренирах доста тежко. В почти всички серии повторенията бяха 6-8, а нивото бе умерено. На 1 април започнах фаза 3 – увеличих повторенията до 10-12, леко покачих тренировъчното ниво. Целта на тази фаза бе повече размер с по-добра форма, или както казвам, „качване с изчистване”. Да си поставяш две такива цели едновременно е концепция, която повечето хора не могат да приемат. Толкова им е повтаряно, че или трябва да качваш маса, или да се изчистваш, че за тях е безсмислено дори да се опитваш да правиш и двете едновременно. За повечето от тях смисъл има само ако наблегнат на една от двете. Но за мен…

Виж повече “Пътят до „Мистър Олимпия” (Подготовка за битката)”

Не всеки топбилдер на световно ниво е успял да блесне веднага при звездите, без дори да чака мастилото на професионалната му карта да изсъхне. По-скоро обратното – повечето в първите 1-2 години не показват нищо особено, но трупат опит и извед­нъж откривате, че пред вас е състезател с дяволски добра физика. Примери много: Густаво Бадел, който победи не кого да е, а Рони Колман (в рунда на предизвикателството) на „Мистър Олимпия”, Гюнтер Шлиеркампф, който също победи Рони на Шоуто на силата през 2002-а, Тони фриймън, Кей Грийн и т.н. Такъв е и състезателят, за когото ще стане въпрос тук – Мо Ел Мусауи…

Виж повече “Мо Ел Мусауи”

При ръст 168 см Рони Рокел е един от най-ниските професионални културисти. Но по мнение­то на всички има завършена и плътна визия, с отлични пропорции и симетрия. При 102 кг на сцената и 108 кг в основен период някои от мерките му са: ръка – 52 см, гърди – 133 см и бедра 72 см. И въпреки това успехът сякаш го подминава: само една победа в професионално състезание („Australian Grand Prix 2006″), а от 3 излизания на „Мистър Олимпия” (2005, 2006 и 2007 г.) е респ. 17-и, 16-и и 11-и. Критиците му казват, че има минуси, за феновете му пък той съчетава всичко, което и обикновеният билдер, и професионалистът биха искали да имат… За самия него обаче проблемът е в съдийс­ките сметки и толерирането на американс­ките състезатели. Невъзможно е човек извън Америка да спечели американско състезание – просто челните места в професионалния бодибилдинг не са предвидени за други нации…

Виж повече “Рони Рокел”

Бранч Уорън: 2004-а е новобранският ми сезон – 2 седми­ци преди първата си „Мистър Олимпия” про­пуснах квалификация за това състезание, тъй ка­то не ми стигна една точка за първата трой­ка на „Шоуто на силата”. Върнах се в Тексас и се появих чак през 2005-а – на „Сharlote Pro” и „Europa Supershow (тук излезе и Христомир Христов – първата и засега единствена поява на български състезател при професионалистите). С победите си на тях заслужих квалификация за „Мистър Олимпия. Мнозина често ме пренебрегваха и не ме брояха за добър професионалист, тъй като според тях бях „само крака”. Оттогава изминах дълъг път, но между това да спечелиш по-малки състезания и да излезеш на „Мистър Олимпия” разликата е от земята до небето…

Виж повече “Най-ценният урок”

Ако ви кажем, че има нов професионален билдер, висок малко над 183 см и тежащ на сцената малко над 104 кг, сигурно веднага ще отговорите, че е твърде малък за професио­налист днес. Но мога да ви дам някои имена от миналото, които са били толкова в най-добрата си форма: Рег Парк, Боб Парис и някой си Арнолд… знаете кой. Въпреки че не могат да се мерят с плътната мускулна маса на днешните глигани, всеки от тях навреме­то си вдъхнови милиони младежи да се заловят с тежестите. Случаят тук е точно такъв – физика, за която повечето мъже биха казали „По дяволите, искам да изглеждам точно така!” Може ли Денис Серговский – 27-годишен новобранец в бодибилдинга, който тепърва ще направи своя професионален дебют, да върне часовника обратно във времето, когато формата и симетрията се почитаха повече от грубия размер? И с това да предизвика революция? Може би – още повече че идва от точното място…

Виж повече “Денис Серговский: Руската революция”

Бях решил да взема интервю от човек,  достатъчно наказван от IFВВ и сега е натикан в ъгъла, но е шампионът на народа. Той е мразен от силните на деня и обичан от феновете, открит и понякога суров, но е и разумен бизнесмен. Не го познавам добре и и не съм съгла­сен с някои негови действия и постъпки. Но го уважавам като атлет и приятел. Това е единственият и незабравим Ли Прийст, който премина в новата федерация РDI и след като тя фалира, бе принуден унизително да проси милост, за да му разрешат да се върне в IFВВ. Но да не губим време – да почваме:

Какво харесваш най–много в професионалния бодибилдинг?

Начина на живот. Раз­бира се, всеки начин на живот може да е и добър, и лош, но бодибилдингът като цяло е страхотен. Тренираш, правиш кардио, хра­ниш се правилно (е, през повечето време), пътуваш по света, сре­щаш се с фенове, това, което наистина обичаш да правиш, ти става професия… Не е ли чу­десно?

Виж повече “Шампионът на народа”

Искам да ме помнят като един от най-добрите културисти!

Да започнем малко преди „Мистър Олимпия 2007″ –с „Atlantic Pro“. Там се яви, за да спечелиш, нали?

Аз винаги излизам, за да спечеля. Така бе и тук с една уговорка: предвиждах върхът ми да е на „Мистър Олимпия”. Затова някои казаха, че не съм приел състезанието или съ­перниците сериозно – не е вярно. Просто трябва да се изби­ра: винаги когато се явяваш на две състезания в рамките на 1-2 седмици, в едно от тях изглеждаш по-добре. Затова мра­зя двудневните състезания – примерно полуфинали и фина­ли. Те са трудни за всички, защото не можеш да бъдеш и двата пъти на 100%. На „Atlantic Pro ” ме класираха 4-и, но не обвинявам съдиите. Работата им е трудна и никой никога не е доволен от тях – с изключение на победителя.

Какво направи през 2-те седмици до „Мистър Олим­пия“, че се промени така радикално?

Нищо специално. Малки промени на приема на въглехидра­ти и вода. Не можеш за 2 седмици да повториш едно и също нещо и да очакваш, че ще работи.

Всъщност тези две състезания ти бяха единствени през 2007-а – защо не се появи на други?

Пропуснах над 5 месеца, защото имах две операции:

Виж повече “Мелвин Антъни”

Само за 2 години той направи това, за което на повечето състезатели е нужна половин кариера. През 2005-а е първи в тежката категория (до 100 кг) на шампионата на Ню Йорк, през 2006-а е първи и при младежите на „NPC Junior Nationals”, на първенството на Северна Америка през същата година е 2-и в кат над 100 кг, на „NPC Nationals”” е 4-и в кат до 100 кг, а на „NPC USA” през 2007-а е шампион в кат над 100 кг и абсолютен шампион. Заради голямата му уста го наричат Мохамед Али на бодибилдинга (на името на легендарния боксьор, който също не страдаше от излишна скромност). Дали прякорът е точен – съдете сами…

Разбрах, че детството ти е било доста трудно…

Израснах в бедност и това е най-малкото, което мога да ка­жа. Родителите ми не искаха да ме гледат – те и до днес не са стъпили на нито едно мое състезание. Отгледа ме баба ми и тя е единствената, която винаги ме е карала да давам най-доброто от себе си. В гимназията играех малко футбол, но никога не съм харесвал отборните спортове. Много лесно е да обвиняваш другите, когато отборът губи. Повече харес­вам борбата – дали печелиш или губиш, всичко зависи от теб.

А защо тогава започна да вдигаш тежести?

Истинската причина – няма да повярваш, бе, че главата ми бе твърде голяма спрямо тялото ми и исках да го развия, за да е в баланс с нея…

За първи път чувам такава причина…

… а ме мотивира Лу ферино. След като го гледах по телеви­зията в „Невероятния Хълк”, реших, че и аз трябва да стана голям като него.

Виж повече “Бен Уайт”

През юни 2007 на „Junior nationals” Брандън по­беди в кат до 90 кг и стана абсолютен шампион. На генетиката му завижда не кой да е, а са­мият флекс Уилър. Но освен че е на върха в аматьорския   бодибилдинг в Америка, той е бакала­вър по анг­лийски и медийни комуника­ции, от 2002-а работи в СNN, познават го в Белия дом, Държавния департамент и Пентагона, срещал се е с Джордж Буш, Кондолиза Райз, Колин Пауъл, а за интервюто тук пристига от сре­ща с Хилари Клинтън, от която е взел интервю!

Брандън, кажи нещо повече за себе си?

Роден съм в Бруклин, Ню Йорк, преди 27 г. Мястото е доста диво, но семейството ни е много сплотено и имах всичко не­обходимо за едно дете, за да расте нормално.

Бруклин не е най–доброто място за дете… Кое е най–лошото нещо, което си спомняш оттогава

Наркотиците… През ден имаше престрелки… Там има добри хора, но те искат да избягат от реалността, а не могат и затова вземат наркотици и алкохол, и до днес много от родителите на приятелите ми се дрогират. То­гава мислех, че да продаваш или да вземаш нар­котици е нормално, защото всички го праве­ха. Това бе най-лесният начин да си купиш хубава кола или бижута.

Виж повече “Брандън Рей”

Само преди година нашият Стоил Стоилов загуби титлата в абсолютната категория на NРС Juniors на САЩ от някой си Ейвън Сентопени (той спомена за това в интервюто си за „Олимп” в бр. 8/2006-а). Днес вече считат родения в Кънектикът преди 25 години Ейвън за феномен с една от най-добрите генетики, виждана на сцената от години. На национал­ния шампионат на САЩ той отстъпи само на Дезмънд Милър, но вече се стяга за следващото състезание през август, за което е фаворит – дотолкова сигурен, че вече прякорът му е Цунами. Въпреки този успех той си остава същото скромно и мълчали­во момче, привързано към баща си, майка си и работата си на застрахователен агент.

Да започнем с най–важното – откъде дойде прякорът ти Цунами?

От някакъв Интернет форум. Дори не знам кой точно го предложи. Той обаче не казва нищо за мен. Е, това, че цунамито помита всичко по пъ­тя си, е супер, но бих предпочел прякор като на Бранч Уорън – Шампиона на народа. Той е стра­хотен – казва кой е любимецът на феновете. Мо­же с времето да измислят някой такъв и за мен…

Разбрах, че баща ти има по–големи предмишници от твоите, а никога не е пипал тежести…

Моите са смешни. В сравнение с тях неговите са огромни. Той цял живот е бачкал в работил­ница и до днес поправя всякакви машинарии…

Виж повече “Ейвън Сентопени”

Историята ти е доста интересна…

Роден съм през 1978 г. и съм израснал в малък апартамент в Токмак – индустриално градче сега в Киргизстан, а тогава в бившия Съветски съюз. Баща ми бе работник, който при комунизма едва свързваше двата края, майка ми бе домакиня. През 1992 г. когато Съветският съюз се разпадна, вече можехме да се движим свободно и понеже майка ми е немкиня, заминахме в Германия.

Спортувал ли беше нещо преди?

В училище няколко години играх баскетбол и мисля, че се справях добре. В Германия почнах да тренирам и бойни спортове: тай-бокс и кикбокс, но не ме привличаха много. Трудно ли бе новото начало в Германия?

Да, защото трябваше да науча немски като немец, но смятам, че се справих. През 1997-а, след гимназията – бях на 19 г., почнах работа като бояджия и слагах прозорци. В началото бе много трудно, защото работех от 9 до 17 ч, но понякога и по 12 часа дневно, често 6 дена в седмицата, и трябваше да тренирам след това.
Какво те подбуди да почнеш да тренираш бодибилдинг?
По-точно е кой, а отговорът е Арнолд Швар-ценегер – винаги съм бил негов фен.

Виж повече “Денис Волф”

Феноменът “мускулна памет” винаги е предизвиквал интерес. В случая става въпрос за трениращи с тежести, но той касае и други професии (музиканти, машинописки и т.н.),  практикуването на които изисква заучаването на определен ред от движения на отделни мускули. Какво значи това? В мозъка има структури, които формират краткотраен образ в съзнанието. Чрез него тълкуваме входните сигнали, обработваме ги и формираме изходящ отговор или реакция. Това, което виждаме, се интерпретира от мозъка под формата на нервни сигнали към мускулите, каращи тялото да изпълни дадена задача. Когато се получават едни и същи образи или се изпълняват едни и същи движения (повторения), връзката”нерв-мускул” постепенно става по-ефикасна, т.е. предаването на сигналите става по-ефективно.  Така схемата “виждам-мисля-реагирам” постепенно се заменя с “виждам-реагирам” или – при тренировката с тежести, “получавам сигнал-реагирам”. Не се губи време да се обработва постъпилият сигнал за стрес върху мускулите и как да се реагира на него – в паметта вече има такъв и мускулната памет го извиква.

Учените я наричат кинетична или кинестетична памет, или пък невро-мускулно подпомагане и говорят за сензорно-моторно заучаване, тъй като комбинирате входен сигнал (това, което виждате или вършите) с моторен изходен сигнал (това, което тялото прави или трябва да направи). Мускулната памет обяснява защо хора с повече опит, отсъствали дълго време от залата…

Виж повече “Мускулната памет”

Уелс е една от най-затънтените държави на Великобритания – и точно оттам се появи нов 22-годишен феномен. Истинското му име е Джеймс Луис, но го наричат Флекс Луис или съкратено Флекси. Обикновено се пише за звездите на IFBB – той е шампион за младежи и на NABBA, и на EFBB.

Джеймс Луис се ражда и израства в Ланели, малко крайбрежно градче в Уелс, и от 6-годишна възраст почва да играе ръгби. Когато е на 12 г., леля му – медицинска сестра, попада на семинар на Том Плац и му носи подарък: негова книга с автограф. Зърното попада на правилното място: Джеймс е завладян от филмите на Арнолд, от Хълк Хоган и други кечсъстезатели и иска да изглежда като тях. Баща му има щанга с гумирани дискове и Джеймс ги взема в стаята си да тренира, но ги крие под леглото. Според баща му е твърде млад да вдига тежести – за него това може да е опасно. На 16 г. Джеймс чупи лошо лакътя си след падане от колело: двете кости на предмишницата му излизат от гнездото си и се налага да носи гипс. Първата му мисъл е като му свалят гипса, да почне да тренира пак, за да е във форма за ръгбито. Така Джеймс попада в първата си зала, пълна с трибойци. Всички са по-възрастни от него – огромни и с големи кореми, които преди някоя максимална единица нямат нищо против да изпият по халба бира. А мястото е идеално: в неделя залата работи само за тях, тъй като им е ден за клек. Така Джеймс тренира 2-3 години и дори поставя рекорди за младежи на Великобритания и Уелс (този на Уелс още стои), но трибоят не му харесва. Той иска да е културист…

Виж повече “Новият Флекс”

Ето че пак е време за маскираните интервюта на Кинг Камали. Този път отговарят 4 от топбилдерите на IFВВ, естествено без имена. Въпросите около „Мистър Олимпия 2006″ са от тези, дето се въртят в главата на всеки, но на никого не му стиска да ги зададе.

1. Дай оценка по десетобалната скала на „Мистър Олимпия 2006″ от база­та на твоя опит.

Професионалист №1: 8. И много по-добро състезание от миналото.

Професионалист №2: 9, и то само защото махнаха тъпия рунд на пре­дизвикателството. Професионалист №3: 7.

Професионалист №4: Време беше да си изберем нов шампион.

2. Смяташ ли, че Джей Кътлър заслужа­ваше да спечели?

Професионалист №1: Да. Той имаше пари (има предвид фирмата „МusсlеТесh“) зад себе си, а Рони не. А без пари…

Професионалист №2: Дали заслужаваше да спечели? Ами да. Какво друго могат да значат точките?

Професионалист №3: Рони беше изигран. Всички знаем, че това щеше да стане някога.

Професионалист №4: Сега съм сигурен. Това беше нощта на Джей и той получи това, което заслужаваше.

Виж повече “Интервю с маски”

Стан е роден през 1973-а във военноморската база на САЩ в Йокосука, Япония, от баща американец и майка японка. Отначало се състезава натурално: първи е на „Мusclemaniа 1999″ и „Superbody 2000″ в кат до 75 кг, през 2000 г. е шампион на Калифорния в кат до 80 кг и 1-и на „Superbody Рго 2001″. През 2002-а е шампион на САЩ в кат до 80 кг, а през 2006-а е първи в кат до 90 кг и става професионалист.

Стан, Вярно ли е, че си трени­рал бойни изкуства?

От малък бях фанатичен привър­женик на Брус Ли. Не помня кол­ко пъти съм гледал филмите му. Баща ми учеше кунг-фу и ме за­писа там още на 12 г. Отначало не ми хареса, тъй като съм зат­ворен и мразех да излизам пред хора, но напреднах бързо и на 14 г. имах черен колан. Специал­ността ми бе нунджако, по-късно минах на бразилското жиу-жицу, с което се занимавам и до днес.

Как се чувстваше, след като се преместихте в Америка?

Там, където живеехме, нямаше много азиатци и белите ме гледа­ха все едно съм половин човек. Нашите ме записаха в едно от най-престижните училища в стра­ната. Там имах приятелка – бяла, по-голяма от мен с 2 г., но по-го­лемите гимназисти не харесаха това и почнаха да ме дразнят. Веднъж ми писна, сбих се с един и ме изключиха. Отидох в друго училище, но то бе ужасно: само с негри и мексиканци, всички от кофти предградия. Такива бяха и децата, с които се сприятелих – почти всеки член на банда. Аз не бях гангстер, но вършех същите неща като тях. Понеже бях отлич­но подготвен в бойните изкуства, почнах да ги прилагам на практика…

Виж повече “Стан Макуей”

Когато Джеф Лонг излезе на сцената, веднага идва наум определението „перфектна физика”. При ръст 168 см всеки мускул по него – от прасците до трапеца, е идеално развит, дефиниран и релефен. По състезанията обаче това не му помогна много – заради днешната мания по масата щом не си 180 см висок и не тежиш 120 кг, винаги ще си пренебрегван. Джеф знае това отлично – той е може би най-пренебрегваният професионалист днес.
Знам, че си роден в Кентъки (през 1966-а, бел. ред.) – сблъсквал ли се бе с расизма?
В малък град като моя не кой знае колко, но той съществува. Не забелязвах тези проблеми, докато не отидох в гимназията и след това в армията.
А защо пък отиде в армията?
Исках да играя футбол, но получих травма на коляното и понеже в отбора на колежа повече не ме искаха, реших да опитам в отбор в армията, а и заради възможностите за образование и шансовете, които дава след това. Там обаче научих друго – че винаги трябва да свалям стреса от себе си и най-подходяща за мен бе тренировката с тежести. Така свикнах с нея, че в която и страна или част от земното кълбо да ида, щом вляза в залата, знам, че това е моят свят…

Виж повече “Джеф Лонг”

Ако има някой, който е изненадал бодибилдинг обществото през първия си сезон като професиона­лист, това е той – Дейвид Хенри. Когато през 2005-а се появи на „Ironman Рго Invitational“, изглеждаше, че лесно ще се нареди след първи­те 3-ма Густаво Вадел, Ли Прийст и Трой Ейлвс. Дейвид се класира 7-и, но изглеждаше толко­ва впечатляващо, че получи специална покана за „Арнолд класик“…

Сигурно и ти попадна в бодибилдинга чрез някой друг спорт, нали?

Да. В гимназията бях леко­атлет: на 100 и в щафетата на 100 м, на 200 м с препят­ствия и хвърляне на диск. Тогава това напълно ме за­доволяваше, а и спечелих и няколко награди и зато­ва не пипнах тежести до 17-ата си година.

И какво стана когато започна?

Отначало нищо. Бях претрениран. Стоях в залата почти седем дена в седми­цата, по 2-3 часа дневно. За момче на 17 г, без храни­телен план, това бе убийс­твено. Исках да изглеждам като тези, които виждах по списанията, но това не ста­ва за една нощ. Сега оба­че, като гледам снимки от това време, май не са тол­кова зле. Човек не вижда как тялото му се променя – другите могат, но ти не.

Какво си спомняш от първото си състезание?

То бе през 1992-а, бях 61 кг и станах 3-и без да знам ни­що за правилно позиране, музика и т.н. Но ми дадоха купа за 3-ото място и бях адски щастлив…

Виж повече “Дейв Хенри”

Във всяка област от човешкото битие има хора, отказващи да се подчинят на приетите норми. Бодибилдингът, където егото е движещ мотив, а силата е изразно средство, не е изключение – интересното е, че и легендите имат пристъпи на лудост…

Бил Пърл: „След аматьорския „Мистър Юнивърс” през 1953-а и професионалния „Мистър  Юнивърс” през 1961 и 1967 г, исках да докажа, че ‘възрастта няма значение и си поставих за цел да спечеля трета професионална титла от същото състезание. Заявих това ще през 1970 г. – година преди състезанието и 2 г. без изобщо да съм излизал на сцена,  а бях на 41 г.!
Харесваше ми да предизвикам Арнолд, Рег Парк, Франк Зейн, Серджо Олива и другите. На полуфиналите на „Мистър Юнивърс” през 1971 г. в Лондон отказах традиционното помпане преди сцената, тъй като то изпразва мускулите и щеше да наруши увереността ми в себе си на сцената. На финала пък главният съдия даде команда всички да се обърнат наляво, за да покажат дясната си страна. Всички го направиха, но аз не. Той дойде да ми каже лично да се обърна наляво, но бях толкова уверен в себе си, че му казах: „Не усложнявай нещата!”. Тези, които бяха до мен и чуха, после ме обявиха за луд – бил съм проиграл шансовете си в състезанието. Но подготовката си каза думата и на финалите за трети път станах „Мистър Юнивърс”. А част от подготовката е и увереността в себе си, нали? Дори да те смятат за луд…”

Виж повече “Лудите глави от златните години”

Клод Грулкс, „Мастър Олимпия 2003”

– Клод, Вярно ли е, че си се хванал на бас…
– Знам за какво питаш… Да, точно така е. Веднъж в Монреал (Клод е роден в Канада през 1963 г., бел. ред.) един приятел, който вече тренираше, каза, че не ме вижда в зала – не мога да издържа дори една тренировка. И се хванахме на бас. Да казвам ли кой спечели?
– Няма нужда…
– След тази първа тренировка разбрах, че бодибилдингът е за мен. Бях на 19 г., преди това тренирах хокей, но за него се търсят големи момчета, а аз бях много нисък (Клод е висок 173 см). После се занимавах с джудо и карате – доста различно усещане, защото минах от колективен към индивидуален спорт. Но това ме подготви за бодибилдинга, тъй като и той е такъв. Занимавах се едновременно 4 години и с двата, но спрях с каратето, защото то разтяга мускулите до максимум и рискът от травми винаги е огромен. Затова спрях и да карам ски. От каратето ми остана само син колан. Продължих с бодибилдинг – отначало за здраве, състезанията не ме интересуваха…

– А защо изобщо избра бодибилдинга?
– Всъщност започнах да се занимавам с тежести на 16 години. Целта ми бе да кача  маса, защото бях много кльощав – само 75 кг. (Сега съм 95 кг на сцената и 107 в основен период.) Бях си купил комплект тежести на Джо Уидър с тренировъчна програма и започнах да тренирам по нея, но след няколко седмици загубих интерес. 2 години по-късно обаче един колега, който тренираше бодибилдинг сериозно, ми предложи да отидем в залата заедно. Поканата беше малко на майтап, но от този ден се влюбих в бодибилдинга и ходенето редовно в залата ми стана навик. След около 3 г. тренировки отидох в друга, по-голяма зала и собственикът й – шампион по бодибилдинг, ме попита мислил ли съм някога да изляза на сцена, защото имам много добри пропорции. Казах, че ще помисля и само след година на „Мг Моnreal” се класирах 2-и в кат до 80 кг. Това така ми хареса, че си поставих за цел да спечеля и следващото състезание.

Виж повече “„Щом вложиш цялото си сърце и желание, ще постигнеш всичко!””

Сега е ред на дамите –  Професионални фитнес и фигура звезди отговарят на въпросите на Краля!

Вземали ли сте някога стероиди? И какъв бе резултатът? Състезателка № 1: Да. Стегнат задник, но и забележими мустачки.

Състезателка № 2: Що за въпрос? Аз съм фитнеска! Ние не вземаме стероиди (леко намигване).

Състезателка № 3: Да. По-големи полови органи и малко окосмяване по лицето. Състезателка № 4: Да. Качих малко мускули и имах късмета да си остана жена.

Кое е най-гадното в този спорт?

Състезателка № 1: Жени, които могат да накарат много мъже да им завиждат… ако разбираш какво ти казвам.

Състезателка № 2: Колко страници имаш да запълниш? Добре де… За мен най-яркият спомен е как отлична състезателка обещава на съдия мъж сексуални услуги – по-гадно от това да си даваш задника под наем в някой бар. А и не съм сигурна дали този съдия бе мъж  или жена…
Състезателка № 3: Двама топбилдери мъже, които на коктейла след състезанието не се отделяха един от друг.

Състезателка № 4: Съдии да чукат състезателки за по-предно класиране.

…
Виж повече “Отново с Кинг Камали”

През 2005-а Дейв Палумбо получи присъда от 5 месеца затвор за разпространение на хормон на растежа!

– През 2004 г. получихте 5 години затвор за разпространение на стероиди и хормон на растежа – каква бе първата реакция, когато чухте, че тя се намалява на 5 месеца?

– Много съм задължен на адвоката си – никога няма да мога му се отблагодаря за всичко, което направи, за да намалят присъдата ми до почти невероятните 5 месеца.
– Как мина това време – пред компютъра, в библиотеката?
– В затвора няма компютри. Трябваше отново да се уча как се пише на ръка. А писах много: писма, сценарий, 6 филмови епизода и затворническа тренировъчна книга.

– Имаше ли фитнесзала и как тренирахте там?
– Залата бе на открито: ледена през зимата и огнена през лятото. Беше само със свободни тежести и нямаше много дъмбели, така че повечето движения се изпълняваха унилатерално. Наложи се да импровизирам. А тренирах по обичайната схема: пет дена седмично по една мускулна група.

Виж повече “Не бих заменил затвора за нищо на света!”

В света на натуралния бодибилдинг роденият през 1962 г. Скип Лакур е царска особа. За 15-ина години той бе два пъти абсолютен шампион и пет пъти шампион в тежката категория на “MPC Team Univerce”, абсолютен шампион за 84 г. на „Musclemania”, треньор, писател, продуцент и т.н. Е, тези, които не го обичат, казват, че сам се е обявил за „натурален” и че такава физика не може да се направи без химия. Каква е истината ще разберете от самия Скип..

Виж повече “Скип Лакур”

Миналата година Джей Кътлър постави тъжен рекорд – 4-и път поред втори на „Мистър Олимпия”. Освен него само Кевин Леврон има 4-и втори места, но те са разделени по равно между Дориан Йейтс и Рони Колман, докато за Джей единствената пречка към титлата се казва Рони Колман.

Виж повече “Трябваше да спечеля”

Баскетболна звезда, абсолютен шампион при младежите културисти, награда “Дебют на годината”, сравнение с младия Флекс Уилър – всичко това на 25 години и за само 4 г. тренировки!

– Явно имаш разнообразен талант: баскетбол, бодибилдинг… още нещо?
– Трябва да добавя и лека атлетика и футбол (американски, бел. ред.), а свирех и на класическо пиано. На никого обаче не казвах за пианото или за увлечението си по бойни изкуства, защото си правеха майтапи. Израснах като единствено дете и може би затова бях активен – винаги правех я коремни преси, я лицеви опори, я нещо друго. После в 10-и клас в гимназията привлякох вниманието на баскетболните скаути – заради тичането и отскока ми.

– За баскетбола ясно – как започна да тренираш бодибилдинг?

– В началото бе Арнолд – видях го като гост в шоуто на Офра Уинфри и ме заинтересуваха филмите му. А в тях той бе огромен и релефен – особено в “Predator”. В “Twins” пък има една сцена – стяга ръка и разкъсва края на ризата си. Тогава си казах: “Това е! И аз искам да изглеждам така!”

– И започна да тренираш…
– Всъщност започнах да тренирам с тежести още в отбора по баскетбол на университета в Денвър. Това бе почти трибойска и щангистка програма, но ми даде отлична силова база. Правехме сума ти клякания, мъртви тяги и изхвърляния с щанга. В първите два месеца преди сезона тренирах с тежести 5 пъти седмично – след 3 часа баскетбол. И понеже се хранех добре, за 2 месеца успях от 70 да кача на 80 кг. Изглеждах съвсем различен човек. Това стана вече към края на баскетболната ми кариера – това ми бе последната година в Първа дивизия и бяха ме набелязали от 2-3 отбора от NВА. Опитах с „Финикс сънс”, но нищо не стана, а вече бях гледал „Мистър Олимпия 1998″ и бях завладян от Флекс Уилър.

Виж повече “Фил Хийт”

От време на време публикации в бодибилдинг печата по света се опитват да накарат читателя да вярва, че всичко в този спорт е наред и нещата ще са все по-големи и по-добри. Така ли е? Я да зададем на професионалните звезди няколко въпроса и да почерпим истина направо от извора, преди да ни омаят с някоя нова фантасмагория! Всички запитани по-долу са сред първите на „Мистър Олимпия” и са много уважавани имена. Отговорите им говорят сами за себе си. Кой пита ли? Е как кой: самият крал – Кинг Камали! Той няма нужда от представяне – ако го питате, той е следващият “Мистър Олимпия”!

Виж повече “Въпросите на краля”

За Грег Валентино можеш да кажеш всичко освен едно – че е стандартен. Познат и като Мистър Синтол, тук той казва, че никога не го е използвал. Как да не му повярваш?

– Грег, кажи за начало нещо повече за себе си…
– Амииии роден съм през 1960-а година в Ню Йорк и в гимназията бях това, на което му казват натурален атлет… Получих две последователни Президентски фитнеснагради от тогавашния президент Никсън… ама наистина ли тази информация те интересува? Както и да е. До 12-годишна възраст целта в живота ми бе да играя професионално бейзбол в „New York Yankees”. Живеех и дишах с бейзбола, но се увличах и от лека атлетика, хокей, дори от футбол. След като на 12 г. един приятел ме запозна с тежестите, единственият ми интерес към бейзбола бе да го гледам, след като съм ударил здравата в залата три часа поред с приятелите.

– Тренирал си 3 часа поред? Прилича ми на „Неаvy Duty”…

– Всъщност три часа беше малко, ха-ха-ха… Но ако говорим сериозно, често се увличах толкова от тежестите и усещането как те навлизат дълбоко в мускулите, че губех чувство за време. Най-дългата ми тренировка беше преди няколко години, за ръце – малко над 6 часа и половина!

– А не претренира ли тогава – как растеше?

Виж повече “Грег Валентино – истински изрод!”